Високо образован, владеещ немски, гръцки, турски, румънски език, с явна търговска кариера пред себе си, Теофан Рай­нов обрича живота си на Освобождението и развитието на България.

В издадената кратка биография на Райнов през 1940 г. авторът Никола Славчев пише: „Между заслужилите мъже от нашата освободителна револю­ционна епоха е и Теофан Райнов, син на народния будител Рай­но Попович, учител в Карлово. Малцина знаят за този голям иде­алист и ентусиазиран борец, истински патриот и с крайно ши­роко сърце човек. Връстник и другар на Левски и Каравелов, той бе тяхна дясна ръка през епохата 1868-1872 г.”                                            

Роденият през 1837 г. в семейството на извес­тния просветен деец и книжовник Райно Попович и съпругата му Анастасия Гешова Теофан израства в атмосфера на висока духовност, прос­вета и родолюбие.

Учил в прочутата школа на баща си, през 1851 г. Теофан Райнов постъпва в Пловдивското училище на Найден Геров. Още от рано започва да се занимава и с тър­говска дейност в кантората на своите вуйчовци братя Гешови в Цариград. През 1858 г. заминава за Виена – едновременно  учи в тамошното тър­говско училище и практикува в търговската кантора на своя вуйчо Христо Гешов. Пред него се открива бъдеще на български търговец от европейска величина, но то остава неосъществено. Цялостният му по-нататъшен жизнен път и дейност показват, че не търговията и охолният живот са желаното от него поприще.

Когато се пише за Теофан Райнов, обичайният акцент за много автори е неговата дейност като „агент“ на турската шпионска мрежа или „двоен агент“, дори наричан и „Българският Щирлиц“. Личността на Райнов обаче заслужава много по-дълбоко проучване и прочит на немалко документи. Половинвековната му дейност се простира във времето от началото на 60-те години на ХІХ век до смъртта му през 1910 г.

Теофан Райнов се появява на обществената и политическата сцена по време на пребиваването си във Виена и се утвърждава като един от водачите на българската емиграция там. През 1860 г. се свързва с Георги Раковски в Белград и завладян от неговите идеи за духовно пробуждане на българския народ, за извоюване на църковна и политическа независимост, заработва с истинско вдъхновение. Подкрепя издаването на в. „Дунавски лебед”, участва в подготовката на Първата българска легия. Води активна кореспонденция и поддържа контакти с българи-емигранти в Русия, Влашко, Сърбия, Цариград.

Само след  около десет години Райнов става една от значимите фигури на новото радикално течение в националноосвободителното движение на българите, известно като „младите”, заедно с Касабов, Левски, Каравелов, Ботев. Изпратен във Влашко през 1868 г. като агент на турската шпионска мрежа за проникване в средите на българските емигрантски организации, той успява да насочи финансовите средства от турското правителство в полза на революционните замисли на българите оттатък Дунав и да работи реално за българското освободително движение. През 1869 г. заедно с Райчо Гръблев осъществява мисия в За­падна Европа, където се среща с А. Херцен, М. Бакунин, Дж. Мацини. Представя пред тях българския национален въпрос и търси съдействието и съветите им. В тесни контакти е с Васил Левски и подпомага осъществяването на първите му обиколки, а през 1872 г. започва работа в Пловдив като управител на строящата се железница Одрин – Пловдив – Белово, за да е в помощ на революционната организация. Левски високо цени Теофан Райнов и въпреки някои различия, които имат, той запазва доверието си към него. Запазени са от този предосвобожденски период негови писма до Раковски, Каравелов, Григор Начович.

Заподозрян в навечерието на Руско-турската война, Райнов забягва в Триест и Букурещ, а по време на войната става военен чиновник при княз Черкаски и работи по устройването на гражданското управление в освободените български селища. След Освобожде­нието е окръжен и околийски управител в Карлово, Пловдив, Хасково, Омуртаг, Силистра, Видин, Свищов, Разград, Враца, Трън, Севлиево, Пазарджик, Кюстендил и Бургас. Съхранени са в библиотеки и архиви някои от годишните му отчети като окръжен управител.

Много малко внимание е обръщано на обществената дейност на Теофан Райнов в нейния просветно-културен аспект. Важна е дейността му сред българската емиграция във Виена, участието му в създаването на читалището в родното Карлово на 11 май 1861 г. и неговите дарителски жестове. Името му е свързано и с историята и дейността на Българското читалище в Пловдив, в чиято протоколна книга в списъка на членовете през 1874 г. като десети по ред е вписан Теофан Райнов.

След Освобождението като участник в държавното управление той отделя особено място на състоянието и проблемите, на свършеното и несвършеното в областта на народното образование. Проявява изключителна загриженост за неговото развитие, дефинира правилно както общонационалните проблеми в тази сфера на държавно управление, така и специфичните проблеми в различните райони и отделни селища – училищното образование на жените, осигуряването на учители, подобряване на материалната база на училищата, а също и проблемите в читалищата и библиотеките. Високо образован, учил в най-добри училища в Пловдив, Цариград и Виена, запознат едновременно и с традициите на българската просвета, и с образованието в Европа, Теофан Райнов предлага конкретни решения на образователните проблеми. Продължава да реализира стремежа си към по-висока просвета и култура на българите и чрез участието си в обществения живот на своя роден град Карлово.

Бил е председател на Ученолюбивото дружество „Васил Левски”, което си поставя като цели умственото развитие на младежите на гр. Карлово, подпомагане на будни ученици и ученички, построяване на дружествено здание за събрания, театър, библиотека и други благотворителни цели. Основна задача на дружеството е изграждането на паметника на Апостола в Карлово. Макар на преклонна възраст, Райнов участва в работата на комитета до 1909 г. Само след една година, на 18 септември 1910 г., той умира в родния си дом в Карлово.